....

Щом спре дъждът, спира и тъгата.

Спират сълзите, тръгва си душата.

Тръгват си усмивките и любовта,
тръгва си живота през открехната врата.

Минава време дъждът се връща,

с него идва тъгата, сълзите също.

Те никога не отминават и не спира да боли,
заради една открехната врата и безброй изпуснати мечти.

С дъх на рози (Част 2)

С дъх на рози

Част 2

Докато се приготвях за вечерята не спирах да мисля за онова загадъчно момиче, стоящо на улицата. Тя бе толкова изящна, но и толкова не сигурна. Устните и леко потръпваха сякаш искаше да ми каже нещо съкровено. Дали не бях твърде пренебрежителен и груб с нея? Нима за това тя така побягна? Отърсих се от съмненията, неусетно вече бях стигнал до къщата. 

- Здравей, ти сигурно си сина на Ирен.

- Влизай, аз ще се кача да извикам дъщеря ми.

Чух стъпки, майка ми се качваше нагоре. Сигурно е дошъл, стомахът ми се сви. Дали да не се направя на болна, или че имам много за учене. Но тази вечеря е важна за майка ми, а аз вече не съм малко дете. Станах от леглото, облякох на бързо любимата си рокля с цвят пепел от рози. 

Чуха се няколко почуквания на вратата последвани от гласа на майка ми:

- Хейли, слизай вече гостите дойдоха.

- Идвам мамо!

Разтърсих глава, за да прогоня всички мисли и притеснения, които ме спираха и слязох долу.

Чух някой да слиза и се обрънах. Не можах да повярвам, че пред мен стои същото изящно момиче, което стоеше и на улицата, но сега тя бе по красива и по нежна от преди. Не спирах да я гледам и да се възхищавам на красотата на едно толкова срамежливо цвете.

Стоях в празната стая, загледана в стената. Стена пропита с толкова спомени и болка. В ушите ми кънтеше неговия смях и думите, които бяха изречени един единствен път. Обичам те!
Една сълза се търкулна по бузата ми, последва я втора, а после и трета. Отчаянието бавно ме обземаше и исках да се строполя на земята. Не бих го направила, нали вече бях силна, нали аз бях тази, която го отблъсна. Опитах се да изтрия образа му от ума си, но не спирах да мисля за всички наши моменти в тази стая. А разбитото ми сърце копнееше да чуе отново тези думи,  които са способни да залепят всяка частица от него, думи които го караха да бие лудо!

Любов

                                                                                  

Всеки път щом погледите ни се срещнат, изтръпвам. Искам да избягам да се скрия от търсещите ме очи, но не мога. Погледът му ми действа като опиат, сякаш тези две очи са ключ към вратата на друг необятен и непознат свят. Свят, в който намирам себе си и забравям за всичко останало. В този свят се намира и нашето тайно място, то е скрито дълбоко в сърцата ни, така че никои да не го намери. Там можем да бъдем сами далеч от другите и да общуваме с езика на погледите. Ако това ти се струва странно, значи не познаваш силата на любовта. Но дори да е така, не забравяй, че някой ден и ти ще изградиш своя райски кът, който ще ти помогне да опознаеш ширините на чувството любов.

С дъх на рози (Част 1)

-->

                                           С дъх на рози

Част 1

Виждал ли си някога как разцъфва розата? Как бавно отваря листенцата си готова за огромният и необятен свят, как поглъща слънчевата светлина. Прекрасно е нали? А виждал ли си как повяхва? Кога според теб повяхва едно цвете? Когато няма достатъчно светлина и вода, когато няма достатъчно грижи. Аз наблюдавах всеки ден едно цвете, как ден след ден вехне. Наблюдавах как едно разбито сърце иска да спре да бие, за да не го боли вече, как едни бистри и сини очи потъмняха и се превърнаха във мътни и самотни езера, как едни устни никога повече не се усмихнаха. Това цвете бях аз, макар че вече не можех да се позная това бях аз – онова весело и безгрижно дете. Да, аз носех в себе си наивноста и добротата на дете, на едно малко момиче.

Бях на 16 години и посрещах всеки нов ден с усмивка, имах толкова сили в себе си, обичах живота, обичах и да мечтая. Докато не го срещнах в един пролетен ден. Стоеше на ъгъла с букет от омайни рози в ръка. Погледнах го и си помислих каква щастливка е момичето, което ще ги получи. Аз никога не бях получавала цветя, всъщност нямах откого да ги получа – не се бях влюбвала и не знаех какво е чувството.Не знаех какво е да изтръпваш всеки път щом го видиш , да искаш да го прегърнеш и никога да не го пускаш. Сигурно се питате защо, защото чаках правилният човек. Исках момчето до мен да загребва от живота с пълни шепи – както правех аз, исках да ме оценят.

Той мина покрай мен и единственото което остави след себе си беше мирисът на рози. Беше толкова силен, усетих как попива в кожата ми. Обърнах се и побързах да го настигна. Сякаш някой друг контролираше движенията ми и колкото и да се съпротивлявах неусетно вече стоях пред него.

-Сигурно е голяма щастливка?

-Кой?

-Момичето, за което са цветята.

-Да, но не са за момиче, а за жена. За майка ми са, днес има рожден ден.

-Сигурно ме мислиш за луда, но аз просто видях букета и си помислих, а няма значение най-добре е да тръгвам.

Изчервих се цялата и побягнах в другата посока, преди да ми каже още нещо.Успоких се с мисълта, че едвали ще го видя пак .

Прибрах се вкъщи, а там майка ми ме чакаше седнала на дивана с някаква жена, която виждах за първи път.

-Ела мила, запознай се с г-жа Питърсън-новата ни съседка.

-Здравейте, аз съм Хейли.

-Здравей мила приятно ми е, аз съм Ирен.

-Скъпа, днес Ирен има рожден ден и аз я поканих да остане за вечеря.

-Честит рожден ден госпожо Ирен.

-Благодаря мила!

-Исках да ви попитам дали ще е удобно ако поканя и сина си.

-Да разбира се, поканете го.

-Днес той ми направи чудесен подарък.

-Когато се прибрах заварих на кухненският плот един огромен букет с рози.

Като чух тези думи краката ми се подкосиха. Побързах да се кача в стаята си и да заровя лице във възглавницата.